Принципно има някакъв период, в който децата се научават да говорят за себе си от трето в първо лице, както и усвояват произнасянето на буквата "р".

Този период при Стоян беше толкова минимален, че сякаш направо не съществуваше. Буквата "р" можеше да произнася още преди да проходи; после забрави как се прави това и като започна да говори, я пропускаше, но това не продължи повече от няколко месеца. В момента я произнася по-скоро като английско "r", но не я пропуска.
Доста по-впечатляващо беше, че използваше правилно думата "аз" и на руски, и на български, още в самото начало на ораторската си кариера. Разбира се, няколко месеца говореше за себе си в трето лице, но едновременно с това ползваше и първо лице (макар и по-скоро при готови фрази от типа на "аз съм не искам").

Дълго време не се представяше като "Аз съм Стоян" и не искаше да поздравява хората, но за сметка на това разиграваше театри с играчките си "Здравей, аз съм Макуийн." "А аз съм Мейтр". Най-накрая се престраши да ползва този тип поздрави и в истинска ситуация.

Останалата част от текста е защитена с парола

Стоян вече не е Квазиутап

"Може ли да сложиш бебенцето да спи при мен?"

От много време не съм писал тук, главно защото вече приемам Стоян за пълнокръвна личност, и въпреки че той изненадва всеки ден със своите идеи, шеги и прозрения, вече нямам мотивацията да ги записвам.

Начинът, по който Стоян опознава света напомня за начина, по който извънземно се учудва и прави допускания за всичко около себе си (мога ли да взема луната? в моя корем защо няма бебе?), и тези допускания са доста адекватни, предвид това с колко малко информация разполага.

През февруари Стоян особено ме впечатли с това как той създава страничен коментар за себе си - например когато се страхува, си казваше "Спокойно, Стоян!". Когато се оказваше, че е нямало причина да плаче, си казваше "И че орал?" ("И за какво рева?"). Разбира се, това бяха реплики, които е чул от нас, но начина, по който ги ползваше, беше много интересен. Впрочем всяко нещо, което сме му казвали, може да бъде използвано срещу нас, например:

- Тати, хайде да скачаме.
- Не искам.
- Но трябва!

На 30-ти май тази година се роди второто ми дете - Петър. Стоян го прие с голяма радост и обич, което много ме изненада. Изненадан съм да видя това, може би защото всички в "семейството", в което съм израснал, живееха в неспирен конфликт, и съответно и сестра ми и аз бяхме в конфликт.

А Стоян обясняваше на бебето как ще го заведат у дома, и как ще си играят, и тепърва му предстоеше да разбере, че бебетата нищо не умеят. Но въпреки че бебето не можеше да се възползва нито от храната, нито от играчките, нито от забавленията, които той му предлагаше, Стоян не се разочарова и каза, че ще го чака да порасне по-голям.

P.S.
Мислех да закрия блога с един последен пост, макар че никога досега не съм затварял блог. Изречението от последния абзац обаче стои отворено по много хубав начин, така че ще се въздържа.