Monday, September 19, 2011

Въображаемата опора


Както каза един мой приятел за своето бебе, "Към осмия месец се очовечи и заприлича повече на момченце, отколкото на бебе". Колко добре формулирано. И така, в началото на осмия месец Бебо се научи да пълзи много бързо и да се изправя сам, държейки се за невисока опора (5 сантиметра висока опора е достатъчна). С други думи, "качи strength и agility", както се изразиха колегите.

Има няколко интересни неща за отбелязване около целия този процес. Първо, откакто започна да се изправя с чужда помощ  (вкопчен в пръстите на друг човек) през май, Бебо реши, че стоенето прав е единствената достойна и заслужаваща си позиция. Това беше едно от нещата, които го затрудняваха да се научи да пълзи. Той възприемаше самото стоене на четири крака като преход към изправяне на два. Сьответно се опитваше да се изправи, а не да се движи.

Е, в крайна сметка се научи да се преобръща, да сяда, да застава в позиция за пълзене, и да пълзи бързо, стремейки се да оскубе котката (която все още мисля, че го превъзхожда по интелект). Оскубана, котката се оттегляше с грациозно достойнство. Но когато Бебо реве, тя винаги идва да го утешава, галейки се в него и мъркайки. Наистина не мога да разбера защо, предвид страданията, които й е причинил. Ксения твърди, че тя разбирала, че той бил "човешко коте". Да, бе.

В крайна сметка бебо овладя и стоенето. За самото изправяне, както казах, му е нужна невисока опора (5 см.) Опитва да се изправи и без опора, но не успява. 
Днес обаче се случи нещо изключително интересно. Бебо взе една торбичка (която реално е по-тънка от картон) подложи я под ръцете си и се изправи, "подпирайки" се на въображаемата си опора. Оказва се, че той е напълно способен да се изправи сам, но не го разбира. Това ми напомни на разказа на леля Ели за това как нейния син е можел да ходи, само ако е уверен, че се държи за пръста й. Тя му дала молив и той започнал да ходи, "държейки се" за молива.

Както казах, не мисля, че Бебо превъзхожда Чуда (нашата котка) по интелект, и въпреки това голяма част от двигателните му постижения досега са плод на някакви неща, в които вярва. В този ред на мисли, на конференцията на разработчиците на игри, състояла се преди няколко дни в София, един от лекторите каза, че жестовете и движенията ни били "естествени" и вродени. Ха, ха, ха. Затова децата, израснали в джунглата, ходят на четири крака.

И като казах джунгла... последните няколко месеца най-често наричам бебето с "индианското" име Грухчо, но във връзка с това колко по-опасен става напоследък, мисля, че вече му се полага ново "индианско" име - Зверко.

3 comments:

  1. Съгласна съм с Ксения. Чела съм някъде (а и собствения ми опит го потвърждава), че животните усещат по миризмата, че индивидът е дете (пък макар и не от собствения им вид) и се отнасят към него с небивала толерантност, която не биха проявили към възрастен индивид. Разбира се, това важи най-вече за домашни животни, които са привикнали с хора и за тези от тях, които нямат психически проблеми (като например една моя бивша котка, за която съм готова да споря, че се нуждаеше от котешки психиатър).

    ReplyDelete
  2. Възможно е, макар да не съм сигурен, че точно миризмата е това, което ги ръководи.

    ReplyDelete
  3. И нашите котки бяха много търпеливи с бебетата.

    ReplyDelete